Пазарна икономика
(те такова животно нЯма, не го е имало и нЕма да го има)
Ако някой твърди обратното - то той се опитва да ви прави на идиот
Вземете му мярката!

След приключване на Втората световна война, края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век, един талантлив унгарски икономист Е. Варга, работещ в Москва с изумление възкликнал:

- Нещо става. Капитализмът започва да планира.

Ортодоксалната икономическа теория разглежда планирането като отрицание на свободния пазар и конкуренцията.
Проблемът е фундаментален : Планова икономика vs Пазарна икономика.

Да ама Не!
Истината е, че някой на над държавно ниво не иска да прзнае наличието на планиране и да изпусне от контрол същите тези лостове за управление над отделни държави или междудържавни икономически и политически обединения.

Днес то се нарича "икономическо регулиране" или "държавна намеса в икономиката" на цели държави.

Днес, факта, че някой на много високо ниво в управлението на световната икономика се занимава с планиране грижливо се прикрива и отрича.

Та кой прави нещо без да си направи сметката, т.е. да планира.
Най-силно, тази неприсъща на "свободния пазар" дейност се проявява в Япония. Правителството освен, че е принудено да протежира местния пазар и производство от външен икономически натиск, успява да създаде ефективно и еднозначно действащи лостове за управление на икономиката. Правителството набелязвало контролни цифри, очертавало вътрешно-икономически приоритети и тенденции. За да защити природната среда и с оглед налагащото се преструктуриране на икономиката, правителството, чрез Кайданрен - организация на едрите индустриалци започнало да отправя препоръки към бизнеса и отделни отрасли на производството. Резултатити почти нямало, докато не се намесила Японската банка. Тогава нещата тръгнали и управлението проработило учудващо добре. Японското правителство създало прекрасен инструмент за фино регулиране на икономиката. Как ставало това?
Ако правителството препоръчвало да се намалят производствените мощности в черната металургия и да се развива неограничено електрониката, кредитите за металургията се давали с висок лихвен процент и данъците били по-високи, докато за електроника кредитите били със символични или отрицателни лихвени проценти и се предвождали данъчни облекчения. Никой не ритал рещу ръжена и нещата тръгнали.
 
Ето как стоят нещата и на по-ниските нива на икономиката:
Да разгледаме един типичен не само за днешна Америка, пазарен модел описан от един от най светлите умове на човечеството, бащата на поточното производство - Хенри Форд
И едно време и сега, винаги е имало някой и друг, отровен от идеализиращата литература или кино индивидуалист, жадуващ да е собственик на земя, да сее жито или да гледа животни и да живее като свободен човек. Дотук всичко е наред.
За да се купи земя - трябват пари - отива се в банка при някой "хронично хремав" и той отпуска дългосрочен кредит - да се купи земя, да се построи къща, да се купят инвентар и семена за посев.
Хенри Форд
Той вече е заложник - макар, че живее и се чуства свободен човек. Засява, жъне и трябва да се продава за да се започне да се връща на банката. Но на 500 мили наоколо само хората на "постоянно подсмъркващия" купуват и то по "пазарни цени".
Ще - неще продава. Минават години - бизнесът върви - почти се е разплатил с банката - "Да бъде тъй година още ...", но не би - цените се "сриват" - дали там криза на препроизводство или дефицит на ликвидни средства - няма значение.
Той свободния труженик се срива, а земята се връща при "подсмъркващия" в очакване на следващия балък - свободен фермер-собственик.

Ето защо, Хенри Форд казва :

"Добре е, че народа на тази страна си няма и понятие от банковата и паричната система, защото ако имаше, вярвам, че още утре, преди да съмне, щяхме да сме в революция."

 
Има нещо противоестествено и порочно, когато изобилието на произведени продукти поражда кризис.
Нещо е криво. Нещо не е наред. Нещо грешим в логиката на нещата и то се нарича пазарна икономика.
Що за критерии за оценка са такива критерии, които окачествят
богатия урожай, плодородното изобилие, повечето блага
като кризис на препроизводство?!
 

През 50 - 60-те на ХХ век, та и до по-късно, в САЩ изхвърляха в морето кораби с жито - за да запазят цените при препроизводство. В наши дни ги дават като помощи за развиващи се страни, срещу послушание и привързаност към принципите на демокрацията.

Няма нищо по-пагубно за един народ, за една държава, ако народа е обединен около подменени (неистинни) ценности.
Рано или по-късно, но винаги се плаща!!!
Особено ако си толкова объркан, да не можеш да видиш разликата между комфорт и цивилизация.
 

Европейския афтършейв и свободния пазар

Ето един пример за това как съществува така наречения свободен пазар в Европа.

В средата на миналия век, европейските производители на одеколон за след бръснене, който скоро ще се нарича "афтършейв", започват консултации помежду си, не за преразпределяне на пазара или за цените - това те отдавна са направили и се нарича картелиране, а за бъдещето на този бизнес изобщо.
Решават да се обърнат за консултация, към филиала на една американска компания настанила офиса си в една баржа законвена недалеч от устието на река Тибър.
Въпросът бил поставен именно така - "Какво да се прави?"
Пазарът на бъдещия афтъшейв в Европа бил достигнал състояние на пълно насищане - различните социални слоеве потребявали определено количество от продукта в зависимост от реалните разходи, които можели да си позволят, като това определяло и качествената структура на продукта. Рекламата не давала вече очакваните резултати, качественото преструктуриране достигнали естествения таван. Конкуренцията между фирмите-производители била недопустима. Дъмпинга се изключвал като решение. Развитието спряло и не се виждали приемливи перспективи.
Скоро докладът с препоръките бил подготвен и фирмата-консултант поискала за него сумата от USD200'000'000.00.
Картелът се съгласил и платил. В доклада имало само три думи -
"Make the hole wider" или "Направете отвора по-широк".
За тези, които не помнят какво е правил дядо им след бръснене, ще припомним, че по онова време одеколона за след бръснене се продаваше в стъклени шишенца с много тесен овор и се налагаше енергично тръскане в едната шепа, за да паднат десетина капки, достатъчни за ползване. Така, че разширения отвор при такова, по навик енергично тръскане по-скоро изпразвал шишето и това имало за последствие рязък скок в ползваното количеството одеколон. Пазарът се съживил и количеството използван одеколон, дълго време, до овладяването на нови умения за отливане, продължавал изкуствено да нараства.